Стари гаджета, нови гаджета, мъже, които влизат и излизат от живота ни, прегрешения, извинения, срещи, които искаме да повторим отново. Когато стане дума за връзки, кой може да каже дали края наистина означава завинаги или винаги има такива, които значат много повече? И ако е вярно, че „дори да си тръгнат, мъжете задължително се връщат при тази, която истински са обичали”, то какво правят онези, от които сме си тръгнали ние?

Анализираме, сравняваме или просто си спомняме нещо от миналото, което винаги сме искали да имаме и в бъдещето, но самонадеяно сме го търсели в по-бляскава опаковка или по-подходящо време…След раздяла, по-безопасно ли е да се обадим на някой, когото познаваме или виждаме грешките си по-ясно? Когато се опарим от някое лошо момче, по-добри ли ни се струват добрите момчета или онези, които ние сме опарили, се превръщат в такива?

И щом физичният закон за привличането е толкова универсален, колкото твърдят, то дава ли обяснение защо тичаме като луди след някой, само ако той бяга от нас… А пише ли някъде как трябва да противодействаш на дадено тяло, за да излезеш от орбитата му, създавайки по-силно гравитационно поле, в което той да е спътника?

Не знам дали всеки има някой, на когото звъни зсамо за секс, но със сигурност, всеки има такъв, за който се пита „Ами ако…?”. Рационално или не, но се връщаме назад много по-често, отколкото бихме искали. Или може би точно това е, от което имаме нужда, но не сме го осъзнавали. Дали обаче има гаранция, че ако го получим пак, няма да започнем търсенето отначало и имаме ли право да нараняваме онези, които ни го позволяват, само защото не можем да нараним други, които го заслужават?

И ето го въпросът – кое идва първо – скъсването или новото гадже?

Може би сме толкова обсебени от страха да не останем сами, че когато това се случи, всичко друго ни се вижда по-приемливо и правим една и съща грешка онтово и отново. Може би точно затова са казали, че всеки си има „тип”, по който си пада. А може би той не е нищо повече от нуждата да сме обвързани, за да се оглеждаме спокойно за „правилния”. Трябва ли ни връзка с някой, за да вярваме в развръзката с един?

И май по правило става така, че гледаме снимките на бившите, които сме изоставили, едва когато разберем, че са станали бившите с новата връзка. И колкото и да се убеждаваме, че сега прегръщат като приятели, понеже само една са държали като мъже, е без значение. Защото тогава ние сме били онези, за които това не е било достатъчно. А може би точно там е смисъла – може би е необходимо малко време, за да ни покаже една снимка, че сме имали много повече от поза.

Ако сме прекарали години, мислейки, че знаем какво търсим и се окаже, че не сме разбрали, когато сме го имали, значи ли това, че ще разберем, ако го намерим за в бъдеще? И ако някога сме го счели за незадоволително и то наистина е било такова, можем ли да се опазим от идеализирането му? На колко години трябва да станем и през колко връзки трябва да преминем, за да стигнем до нещото, което веднъж и завинаги ще отовори на въпросите ни?

Не знам дали някога ще имаме отговорите, но до тогава, можем да продължим да се питаме…утрото ли е по-мъдро от вечерта или през ноща сме били с някой, който ни е дал всичко, което трябва да знаем…

Благодарим, за статията, предоставена ни от Багряна Арабаджиева – гост-автор в списанието за мъжа и жената Тя и Той