Живота на всеки представлява стълба. Дълга и със стърчащи пирони. Раждаш се и започваш да се изкачваш. Научаваш се да ходиш – стъпка нагоре. Всяка следваща година те издига нагоре и нагоре.
       Както навсякъде другаде, така и при връзките съществува такава стълба. Всяко стъпало те отвежда на друго място. Заемаш нова позиция, нов старт и виждаш всичко с други очи.
Началото е лесно. Не даваш нищо от себе си, движиш се нагоре без да си плащаш. Първите стъпала са като промоция на наркотик – започваш лесно, но не знаеш дали и как ще се откажеш. Намираш си някого, влюбваш се и без да искаш си изминал първите стълбици. Следва сблъсъка с недостатъците на човека до теб. Имаш избор – преглъщаш ги и продължаваш нагоре, или скачаш – слизаш от стълбата. Следващото стъпало е ново ниво и то иска още от теб.
       Стъпка нагоре и идват лъжите. Независимо кой лъже – лъжата взима от теб. Понякога връзките свършват тук. Някои хора намират за по-удачно да се провесят през парапета и да скочат, а други продължават нагоре – загърбват лъжата и крачат. Всичко е въпрос на избор – всеки знае какво и колко може да даде.
Никой не знае колко висока е стълбата. Понякога е стръмна, друг път не е. Понякога е стабилна, друг път е полюшваща се. Дали ще е въжена стълбица без парапети или бетонена и обезопасена –  зависи единствено от нас. Сигурното е, че всяко стъпало има цена, която ние плащаме. Живеем, за да се катерим. Колкото по-нагоре отиваме, толкова по-трудно става. Както в планината, така и тук – въздухът се сгъстява и всяко вдишване изисква все повече усилия.
       Когато даваш все повече от себе си, за да изкачиш поредното стъпало е време да се запиташ – „ Струва ли си?”. Но дали всеки има смелостта да си отговори на този въпрос. Когато си прекалено високо и не можеш да продължиш нагоре по стълбата – как да скочиш ? Колко плащаме, за да се върнем ? Не е ли достатъчна цената на изминатите стъпала, че да плащаме и в обратна посока !?
Въздухът не ти стига, достигнал си до небето, но не до така чаканото седмо небе, а до своя предел. Вече си друг човек, не се познаваш. Нямаш нищо – единственото което имаш е стълба. Стълба, която няма път нагоре – единствено надолу.
       Събираш остатъците и скачаш. Движиш се надолу. Връщаш се по стълбиците, събираш себе си, трупаш опит и колекционираш спомени.
Почти всяка връзка е такава, почти всяка извиква самосъхранението – скокът.
       Ние сме си хора. Учим се от грешките си. Не се катерим по стълби които изглеждат еднакво, въпреки, че цената винаги е същата – ние самите. Тук няма две страни, не можеш да обвиняваш другия, та нали ти си избрал да се изкачваш. Няма жертви – всичко е въпрос на личен избор. Ако не искаш да паднеш от високо, просто не тръгваш нагоре.
Всеки се катери по своя стълба. Някои смелчаци се опитват да катерят по няколко едновременно. Ако успяват, БРАВО ! Ако не – дано са готови падането да боли многократно.

Благодарим, за предоставената статия на Венелина Атанасова, гост-автор в списанието за мъжа и жената – Тя и Той